КОРАБЕН ДНЕВНИК

* * *

Родих се върху бряг. И оттогава
душата ми на фар прилича, ето –
весла потапя фарът сред морето,
но никъде не може да отплaва…

СРЕЩА

Влакът спира. Гърдите му дишат
сива пяна и въглищен прах.
Мойта селска душа ще запише:
Град.

Посрещачи възторжени пращат
самотата към друг коловоз…
Всичко искаш да видиш, но плащаш –
Гост.

Тате крачи по улички тесни.
Аз до него жужа от въпроси…
Той ще купи последния вестник.
После

и за мама подарък ще купи.
Ала първо – морето да видим.
То е там, зад броени минути!
Иде…

О брега с побелели копита
рият диви коне необяздени…
Хвърля слънце отгоре юздите.
Празник!

Тате пуска ръката ми детска,
скришом трие сълзата внезапна.
И сме заедно – той, аз, морето,
лятото…

ВАРНА – АКВАРЕЛ

Етажите на сградите угасват
срещу звездите. Много уморен
градът притихва и сънува бягство
в прегръдката на утрешния ден.

Фонтаните пред стария театър
пресъхват и умира песента.
С афишите, накъсани от вятър,
танцува ритуално есента…

От сините витрини светлина
надолу по паважите изтича.
В морето вместо чистата луна
един товарен кораб се съблича.

И тръпне фарът – като плаха свещ –
душата в миг досеща се къде е…
Дано художникът не разбере,
че акварелът ще го надживее.

ЛЕКА НОЩ, БУРГАС!

И пак по този бряг
ме води лунен глас.
Не знам по-верен знак
в небето на Бургас.
“Лека нощ! Лека нощ!”
шептят звезди…

Приличат къщите
на странни кораби –
Отплуват, връщат се
но… само в спомена.
“Лека нощ! Лека нощ!”
шептят вълни…

В съня на залива
пулсира късен фар.
Безмълвни гларуси
кръстосват плажа стар.
“Лека нощ! Лека нощ!”
шептят крила…

Мой нощен град,
мой малък свят,
от смях и от тъга
роден върху брега,
добър или пък лош –
“Лека нощ! Лека нощ!”…

ЗАВРЪЩАНЕ ОТ МОРЕТО

Безкраен влак край гарите среднощни
се ниже крадешком… Не чувам вече песни.
Зърна на броеница – бляскат сънните вагони,
подгонени от вятъра с предчувствие за есен.

Летовниците тръгнаха, но те не знаят нещо.
На мене слънцето ми каза: продължава плажът…
Къде отивате, приятели, със куфарите тежки?
Защо морето сте оставили, а не багажа?

Един тунел отсреща чака влака късен,
очите му без милост в тъмнината ще извади.
Локомотивът нека блъска – огнен и настръхнал –
той само спомени разпръсква вместо сажди…

Приятен път, приятели, но кой къде ще се завърне?
Ще може ли от всички някой да прозре,
че вие носите в заграбените раковини мъртви
над себе си присъдата на моето море…

АХ, МОРЕТО…

Сянка на птица над късните плажове слиза.
Тича, подобно на щурав хлапак, бризът…
Пясъчни спомени ронят се пак,
вече разчитам предесенен знак –
слънцето бавно загръща се в облачна риза…
Все по-студена е всяка вълна,
ала надежда има една:

Ах, морето…
Ах, морето в мен остава!
То навярно е което
ме спасява.

Сянка на птица от морския бряг литна –
сякаш душа на самотен моряк-скитник…
Кой ще опита сега да я спре –
нейно е силното синьо море!
Нейния път ще чертаят отгоре звездите…
Бряг си намира всяка вълна
и надежда има една:

Ах, морето…
Ах, морето в мен остава!
То навярно е което
ме спасява.

* * *

След толкова години самота
аз още вярвам – чудото ще стане!
Най-дрипавият гларус на света
с крилете си ще стопли мойте длани.

Ще ме познае зимното море –
сълза, отронена от Тебе, Боже,
и моята душа ще разбере
това, което разумът не може…

Все някога ще разчета и аз
написаното по водата слово.
И после с рибите ще помълча,
за да приема хората отново.

ТЕЗЕЙ

Докато вие зидахте палати,
докато спяхте или пяхте в рими –
баща ми мълчаливо ме изпрати
в едно море, което няма име...

Останалото знаете, защото
светът почива върху стари лаври.
Разплита се кълбото на живота
и аз откривам нови минотаври.

Ще се размина ли с мита? Изглежда.
Не мога да обичам Ариадни,
които, изтъкани от надежда
очакват някой бог да ги открадне...

И все пак – вярвам, че Брегът е близо,
ще ме посрещнат там достойни хора.
Дано се вижда бялата ми риза
през черните платна на моя кораб.

СЪЩНОСТ

Завръщам се към своята Итака
като платно за мачтата завързан.
Сирените едно и също пяха
и песента им вече ми омръзна...

Приятелите хвърлиха веслата,
пред бурята, която приближава...
Единствено една жена – вълната
от мислите самотни ме спасява.

Флиртувам с нея. Тя съблича кротко
въжетата от мен...Защо ме питаш –
изневерих ти, горда Пенелопо,
не трябваше платното да разплиташ.

Проклинай ме на ден стотици пъти!
Но, ако все пак вярна ме дочакаш,
аз ще ти кажа сам, че не мъжът ти,
а кон троянски влиза във Итака.

ПОПЪТНА ПЕСЕН

Всичко ти се даде, сякаш го сънува.
Изведнъж за бягство шансът се усмихна…
И къде отиде? Докато пътуваш,
котвата ръждяса, вятърът утихна.

Знаеш ли, приятел, беше зад стъклото.
Първо ти подсказах мисълта за пътя,
после ти подхвърлих и компас, и котва.
И ми стана жално. Затова въздъхнах…

Може би от скука разиграх играта.
Той – над мен – ще съди колко съм виновен…
Ти защо се сърдиш? Аз платих цената
и строших стъклото, за да си свободен.

Време е с морето днес да се сбогуваш,
но оттатък също е море, приятел…
И ако отново искаш да отплуваш –
сам бъди си котва, сам бъди си вятър!

ЕЗОП

При спомена за мене не пийте в златни чаши.
Светът е само сцена. Театърът ме плаши.
Антрактът е внезапен. Сред всички земни хора
с език, надве прехапан, минава Режисьорът...

Жените недолюбени са символ на умиране –
до вчера бяха хубави, но вече са гримирани.
За да не ги забравяме, те вечер без преструване
платната на ръкавите навиват. На отплуване...

Но тази плът, заставяла и бог да коленичи,
с годините е ставала и есенна, и ничия...
Все още има зрители върху брега на Самос,
а няма победители. И победени няма.

Не знам какъв оракул смъртта ми предизвика.
Душата ми не плаче, щом може да извика.
Аз вдигам златна чаша! А в басните след мене
поуките за вас са, макар от мен платени.

ВЪПРОСИ

Защо, когато знам, че се променям –
безсилен съм да сторя нещо, Господи!
Защо в гърдите ми заседна котвата
на толкова невери и съмнения...

Защо започнах да забравям изгрева,
върху хвърчило детско нарисуван?
Защо пресмятам колко ще ми струва
на ближния като си давам ризата?

Защо морето тръпнещо ме чака,
но вече не умея да се радвам?
Защо върху брега на крак обядвам
и пазя своя хляб от всяка чайка?

Въпросите! Изпращам ги в зенита,
а те се връщат – гневни бумеранги.
И моята душа – съборен ангел –
на думите се моли за защита...

СТАРИЯТ КАПИТАН

Той града пресича малко след зората,
слиза при вълните в залива.
Бавно там ръждясва старата фрегата,
а откъм морето вее хлад…

Капитане, Капитане,
кой така те е закотвил край брега?
Днес разбирам, Капитане,
как едно море превръща се в сълза.

Помниш ли Калкута, Рио и Маями,
южните звезди под Тропика?
Някъде далече нещо все те мами…
Но времето не знае път назад.

Капитане, Капитане,
за лулата нямаш вече грам тютюн.
Капитане, Капитане,
май остави те зад борда бог Нептун…

Вечер тихо влизаш в кръчмата предишна,
там сега танцуват младите…
Даже да извикаш, кой ли ще те чуе –
в миналото плува твоя свят.

Капитане, Капитане,
океанът беше твоя мъжки дом.
Днес какво си, Капитане,
забрави. И си поръчай чашка ром.

МЪРТВО ВЪЛНЕНИЕ

Хоризонтът в очите боли мълчаливо,
като кучета хората вият...
Лош бил човекът, но днес си отива –
вече е най-добрият.

Украсеният кораб на старата черква
сред вълни от треви некосени се блъска.
И да бяха въжета стоманени нервите,
щяха пак да се скъсат.

Знак! И юнгите бавно нагазват водата,
капитанското тяло понесли на рамо.
А далече от Тялото пее Душата!
И дано е щастлива под черното знаме.

ЗИМНА ХРОНИКА

Бавно тъмните кръстове
на кресливите гларуси слизат
да разгледат отблизо
човешкия род... Януари.
Нито сняг, нито дъжд – да удари.
Само пясък и скъсани стари цигари,
по които търкаля се бризът.

Новините долитат –
възторжени, нежни, отровни...
От крилата на днешния вестник
не вести, а въглени падат!
И събира душите на моите ближни Площадът.
И разбира – те вече не любят, не мразят,
не страдат, не помнят.

Аз си мислех: Край морския бряг
боледува единствено климатът,
а какво се оказа? Навярно усещате вече –
тук е друга държава.
И Господ, и цар са далече.
Календарът не вярва,
но в нас е преминала Зимата...

НОЩ В НЕСЕБЪР

Отмина лудостта по своя път,
изръкопляска се светът, изплака се…
А вятърните мелници стоят
и намотават мрака на крилата си.

Красиви сенки въздуха пресичат.
Прозорците са любопитно-будни…
Луната, най-желаното момиче,
все още се достига адски трудно.

Морето не напомня на легло –
завивките са къси и студени.
Весло потъва в удар на весло,
оттам излитат птици уморени.

Прощавай, град на живи и на мъртви,
как да разбирам твоя горд език?
… Около мен горят десетки църкви.
В мен проговаря кръв на еретик…

ПЛАВАНЕ

(“Земята като плаващ ресторант се носи...”
Б. Христов)

И мен на тоя кораб случаят ме прати.
По палубата се въртях, очите си затварях денем,
за да не виждам как като играчка се премятаме
отчаяно в морето на студената вселена.

Не исках да повярвам, че се готви катастрофа
за нашите души, объркани от песни весели,
но вече покрай борда глухо скърцат котвите
и нарушават ритъма, прогонват детството...

До нас достигат тътени, като че ли в небето
доволен бъчвата си тежка Дяволът търкаля.
И сипе се от там гореща звездна пепел
в колибата на роба, в крепостта на краля...

И наближава Бурята...Каква ще е – не знам.
Не знам какво от нас след нея ще остане.
Земята можеше да бъде най-велик Титан,
а днес прилича повече на тъжния “Титаник”...

Нима наистина ще дойде Ужасът, нима с копита
конете му в душите ни ще рият разярени!
И ако няма победен, и ако няма победител –
какво ли Разумът ще впише в Корабния дневник?

Книгата "Корабен дневник" излезе през 1999 г. от ИК "Бизнес плюс" - Варна в поредицата "Море в клетка". Това беше доста амбициозен проект. Изданието е библиофилско. Всеки екземпляр съдържа личен автограф. Тираж - само 100 бр. Твърди корици. Ръчна изработка. Формат: 5х7 см. В същата поредица се появи и невероятният Христо Фотев - "Литургия за делфини"... Не успяхме да затворим морето в клетка. И не искахме. Всъщност, това е само метафора.

Авторът