ТУК НЯКЪДЕ ОТВЪД

МОРЕ ИЛИ СЪЛЗА ОТ БОГ

Здравейте, приятели, как сте? Добре ли я карате...
Ако някъде в моите редове ( или между редовете ) откриете поне частица от своя свят, може би се познаваме... И може би много скоро ще бъдем заедно, стига силно да го поискаме. Не ви ли се вярва? Аз съм наблизо - на едно море разстояние...

Търсене в този блог

Моята снимка
Бургас, Bulgaria
Тогава си мислех, че животът е "Миг от приказка". Мечтаех си да имам "Бяла къща, двор зелен…", където с някоя "Мария" или “Ева” да откривам и преоткривам щастието "Сутрин рано, вечер късно..." Каква "Ирония"! Само "20 години по-късно" след поредната "Среща без думи", която завърши като последно “Танго в полунощ” аз отново се питам "Кой си ти" и защо си? "За тебе хората говорят"... И какво от това? Не зная. Все още търся отговора. Очаквам го като "Вятър в платната", като "Синкавата вечер" преди всяко "Сбогуване с Бургас"... В такива моменти пред мен се плиска онова - необятното и необяснимото събитие на Христо Фотев и Петя Дубарова. "Ах, морето…" Тяхното-мое-наше тържество на духа. Напоследък то все по-често и най-предизвикателно ми шепне: Вече "Ти гониш..." Но "Между два сезона", когато човек разбира, че само "Веднъж се живее", всичко е относително. С изключение на онова, което не е...

неделя, 17 януари 2010 г.

ТРОЯНСКИ КОН


ТРОЯНСКИ КОН

Сред толкова съмнения до истини пречистени,
сред факлите на фактите – аз все пак оцелях.
Дори да си отиват една след друга мислите –
в сърцето ми остават най-дръзките от тях.

Навярно сте се вслушали в съветите на разума,
щом погледите-копия политат срещу мен.
Звъни, звъни душата! Но вие сте наказани –
слухът от много празници е малко уморен...

Отдръпват се назад великите гадатели.
И аз прониквам кротко в свещения ви кът,
за да разбия в прах студените ви статуи
със мислите, които разбиват мойта гръд.

М И Т О Л О Г И Я

ИЗВОР

(в памет на П. Димитров)

Какъв живот – през тишина и тропот
да те пришпорва вечно твойта жажда
по синкавата лента на потока
към мястото, където той се ражда.

И изведнъж – жадуваното царство!
Но как душата в него да се впусне,
когато се страхуваш – като Нарцис –
да счупиш огледалото със устни?

Човешки мит с човека безпощаден!
За щастие съдбата е жестока –
сведеш се, пиеш...все по-малко жаден.
И после си отиваш. По потока.

МЕЛЕАГЪР

От глава до пети – Мелеагър.
Нищо общо с легенда отвъдна.
Всичко, дето го имах, избяга.
Всичко, дето сънувах, се сбъдна.

Майка ми проумя и ми даде
сам да нося главнята си тежка.
В моя път през реки и през клади
всеки ход е начало на грешка.

Обич много ми трябва – да дишам!
Но жените край мене започват
да навиват на пръста си нишката,
над която се мъча да скоча...

Твърде нежна е тази верига,
дето в моите мисли се врязва.
Но...изглежда, таланта не стига,
Аталанта дори да се казва...

Казват, краят ще дойде безсмислен.
Аз не искам да мисля за края.
С колко кратък живот съм орисан
знам, че друг вместо мене го знае.

А когато си иде Алтея –
ще затворя душата си в шепи
и навярно сред вас ще живея,
стоплян само от своята пепел.

ТЕЗЕЙ

Докато вие зидахте палати,
докато спяхте или пяхте в рими –
баща ми мълчаливо ме изпрати
в едно море, което няма име...

Останалото знаете, защото
светът почива върху стари лаври.
Разплита се кълбото на живота
и аз откривам нови минотаври.

Ще се размина ли с мита? Изглежда.
Не мога да обичам Ариадни,
които, изтъкани от надежда
очакват някой бог да ги открадне...

И все пак – вярвам, че Брегът е близо,
ще ме посрещнат там достойни хора.
Дано се вижда бялата ми риза
през черните платна на моя кораб.

ЯЗОН

Подлуден от Медея, под тъмните сажди
разпилени от нощните звездни фенери,
аз ви търся, приятели, да ви разкажа
за сандала изгубен, за Колхида намерена.

Не оставяйте глухо такова пристанище,
под което морето дълбае безсънно
и се готви, преди от леглата да станете –
да ви хвърли в леглото на своето дъно.

Вижте колко прилича отгоре Луната
на глава, отделена от шлема си крехък,
как отскоро на другия край на Земята
слага Слънцето своите златни доспехи...

Но...с кого ли говоря. Вие сигурно спите.
И раздялата с вас не е толкова лесна –
изгарям ви в кладите на очите си,
за да не мога утре пак да ви срещна.

И отново се връщам при мойта Медея –
тя поне ме посреща, дори да ме мрази.
Ще се спуснем по ручея заедно с нея
да намерим сандала, за който ви казах...

СЪЩНОСТ

Завръщам се към своята Итака
като платно за мачтата завързан.
Сирените едно и също пяха
и песента им вече ми омръзна...

Приятелите хвърлиха веслата,
пред бурята, която приближава...
Единствено една жена – вълната
от мислите самотни ме спасява.

Флиртувам с нея. Тя съблича кротко
въжетата от мен...Защо ме питаш –
изневерих ти, горда Пенелопо,
не трябваше платното да разплиташ.

Проклинай ме на ден стотици пъти!
Но, ако все пак вярна ме дочакаш,
аз ще ти кажа сам, че не мъжът ти,
а кон троянски влиза във Итака.

ЕЗОП

При спомена за мене не пийте в златни чаши.
Светът е само сцена. Театърът ме плаши.
Антрактът е внезапен. Сред всички земни хора
с език, надве прехапан, минава Режисьорът...

Жените недолюбени са символ на умиране –
до вчера бяха хубави, но вече са гримирани.
За да не ги забравяме, те вечер без преструване
платната на ръкавите навиват. На отплуване...

Но тази плът, заставяла и бог да коленичи,
с годините е ставала и есенна, и ничия...
Все още има зрители върху брега на Самос,
а няма победители. И победени няма.

Не знам какъв оракул смъртта ми предизвика.
Душата ми не плаче, щом може да извика.
Аз вдигам златна чаша! А в басните след мене
поуките за вас са, макар от мен платени.

ПОТОПЪТ

(на Б. Балчев)

Земята беше като женска гръд,
два грешни града весело възкръсваха...
Но приближава справедлив дъждът.
Дъждът ще завали, макар и късно!

Изглежда, идва времето, приятели,
сами да си завързваме езиците.
Да натежат сълзите и перата ни
и да забравим прилива на птиците.

Какво са всички стихове за щастие –
пред стиховете хората нехаят.
Превърнаха се ближните на паяци
и влизат с кръстоносен поход в рая...

...А ние, долу, като мравки в жега
се щураме сред думите безброй
и мъкнем свойте рими към ковчега.
И още спорим кой да бъде Ной...

ПРИТЧА

(на Б. Христов)

Изправен гордо до дървото на живота,
за да измери ръста си, той вижда че е късно –
душата му нагоре се изкачва като котка,
а в корена е скрито началото на кръста.

Дали светът ще му подскаже нещо?
Едно от всичките врабчета, които новините носят,
е кацнало върху ръката му и вените горещи
вместо трошици то кълве с бръснача си двуостър...

Не е врабче, пред бурята поетът да се сгуши.
Светкавиците едноръки не умеят да го галят.
А ето че след облака дървото вече пуши
и първо от короната му огънят се пали...

Поетът е змия – под камъка на мисълта затиснат –
от пламъците на съдбата няма право той да бяга,
дори когато дяволът без задни мисли
подава му опашката си за тояга.

Поетът има само правото да стане брадва –
да отсече дървото на живота си до корен,
когато всички хора седнат да обядват,
докато всички птичета загиват от пожара горе.

ОТГОВОРНОСТ

Когато, романтично вдъхновени,
заставаме пред прага на живота;
когато в тоя хаос от антени
не значи нищо кръстът на Голгота.

Когато Юда доживява старост
под сребърните сенки на върбите;
когато, смачкал глината със ярост,
в неделя Господ слуша новините...

Когато трябва някой да се прати
на кръста пак - поетите отиват,
помогнали на днешните Пилати
със стих вместо с вода да се измиват.

Е П И Т А Ф И И
З А
В Л Ю Б Е Н И


РАЗНОВЕСИЕ

Животът ми на болница прилича –
така е тихо и така е пусто.
Пред мене самотата се съблича
да стопли поизмръзналите чувства.

Като везни в душата ми отвесно
възлизат и се спущат греховете...
До честното е имало нечестно.
Под камъка се е родило цвете.

Минути натежават в мойто тяло...
Съмнявам се, че болката е близост.
Но ти – сестра, облечена във бяло –
ще ми дадеш от своя оптимизъм.

В ръцете ти спринцовка свети! Право
към мен пристъпваш праведна и свята.
По-късно ще узная колко дявола
стоят на острието на иглата.

ИЗОБЩО ЕСЕН

Под стръмното връхлитане на вятъра
гнездата на юмруци са се свили.
Отплуват тихо птиците нанякъде –
за първи път с последните си сили.

Вълните на небето се разплискват
на слънцето от кораба бездимен.
Листата на дърветата записват
върху земята стихове без рими...

Изгубват цветовете си цветята,
каквото се е раждало - прегаря.
Едно дете подрежда свойто лято
във своя ученически хербарий.

Пчелите спят, зазидани отдавна.
И само двойки влюбени и скарани
минават вън. И стъпките им бавно
запълват питите на тротоарите...

НЕСЕБЪР

Какво си, вечен град, сред бисери и дюни,
щом някога - бездомник - тук не намерих дом...
Щом не посмя една жена да ме целуне
направо пред очите на чуждия балкон.

Животът в теб звънти с мелодия на злато,
но кратък е навсякъде човешкият живот.
И вятърът умира под мелници крилати,
и те не струват нищо без своя Дон Кихот...

Морето ти напразно пак на легло прилича.
Когато чайки спускат завивки от вълни,
когато нощем вътре Луната се съблича –
ти още коленичиш пред земните жени...

Сега през теб вървя със своята любима.
Мълчи тя, тук родена. И аз ли да мълча?
Какво си, вечен град! Десетки църкви имаш
и в никоя от тях до днес не ни венча.

ФЛИРТ

Цяла нощ до брега на леглото
ме заливат косите ти стръмни...
Сякаш твоя живот е животът ми,
затова тук едва ли ще съмне.

Много време при нас ще е тихо.
Да извикаш – какво ще ти взема?
Щом си Ничия, аз ще съм Никой
от една прозаична поема.

Тази стая прилича на свещник.
Аз съм черната свещ, ти си бяла –
невъзможно красива и грешна,
в мойте ледени пръсти горяла...

После кой ще те търси, не зная.
Още търся косите ти стръмни...
И не виждам как близо е краят.
И не вярвам, че скоро ще съмне.

ИРОНИЯ

Както искаш. Аз тръгвам към своята вечер
без прощални сълзи, без въпроси.
Ще се скрия далече, далече, далече...
Нека друг твойта обич да проси.

Адски мило, че още в душата ми гледаш –
няма в гръб да съм твоя мишена.
Е, загубих...Но как се нарича победа,
след която местата се сменят?

Вярно, малко сме праведни, много сме грешни –
значи имаме бъдеще, колкото минало.
Сбогом днес! А когато се видим Отсреща,
ще те черпя на изгрева с виното...

Р Е Л И Г И Я
О Б И Ч


АВТОБИОГРАФИЯ

Не разбрах с конска участ защо се родих.
За инат на магаре се молих,
но инатът у мен като сняг се стопи,
а мостовете станаха много...

И извит на дъга пред дъгите не спрях,
да опитам от всичко все бързах.
Аз в живота подковите сам си ковах,
сам за своята грива се вързвах...

Исках всичко да знам, но е дълъг светът.
Вчера дръзко вървях, днес вървя търпеливо –
като малка стрелка по големия път
на часовник от трусове земни навиван...

И забравям за краткия вечен въпрос.
Все едно е какво от смъртта ме отделя.
Жаден стъпвам сега на поредния мост...
А под мен е водата, която печеля.

СЕЛО

Камбаната изпраща вест –
без думи всичко се разбира…
Трева, която не умира.
И камък, върху който днес
змията уморена спира.

Прегръдка на живот и смърт!
Зад есенните коловози –
сълзи на запустяло лозе…
Врати, отворени за път,
огънати от некролози.

Ликувай, тъжен кръговрат
от праг до прах, от кръст до къща,
от топъл хляб до хляб насъщен…
Градът е малко по-богат,
когато в тебе се завръща.

ТЕРАСАТА

Като паяк, оплетен сам в своята мрежа,
аз се сраствам с терасата от години.
Няма кой да люлее отдолу строежа –
мъртвите са примирени завинаги.

Няма спомен от селото равно в душата.
Тук – една върху друга случайни съдби...
Мама шета край мен, а в ума й се мята
все Земята, която за нея скърби...

Ще пропука сълза тези сиви етажи –
мама слиза на двора да се прекръсти.
Глухо нейните стъпки кънтят по паважа
и градът за минута забравя съня си.

Дълго с поглед я търся. Тя – точица само
се отправя към светлия кръст със прането...
Колко вярно понякога казваше, мамо,
че над нас е различно високо Небето

ЛУДИЯТ

Той обяснява с вечните си жестове
как често към Америка отивал...
А най-великото му пътешествие
на този свят е от дома до нивата.

Вместо листа, крайпътните дървета
над него сипят истинска валута.
И той си я събира, закъдето
душата ще пристигне необута...

Смъртта го лъже – кой не го е лъгал,
защото нямал ум, но на ума си
той стяга пак каруцата и тръгва
да размени две приказки с жена си.

Нали жена е, ще го чака. Всъщност,
пръстта им пречи всичко да си кажат.
С една сълза по-беден той се връща
в небостъргача си едноетажен...

И вечер, щом небето засъбаря
отгоре дъжд, той – лудият – не ляга.
Сънят е грях, когато Ниагара
водите си излива срещу прага...

ПРИКАЗКА ЗА ДАРБАТА

Ти си младият майстор зидар
на живота в държавата влязъл,
безвъзвратно приятно белязан
между хората – с божия дар.

Господарят е адски добър,
той предлага награда голяма!
И с теслата по силния камък
удряш, удряш...Жестоко! До смърт!

Под ръцете ти растне дворец...
Ще достигнеш ли крехката мъдрост,
че талантът е твойта присъда –
твоят лаврово-трънен венец?

Колко планове беше скроил –
да иззидаш, каквото ще зидаш,
после в друга държава да идеш...
Ала после ти дават пари!

Виж, това е награда! Вземи я!
Ти отказваш подобна нелепост.
И те хвърлят в красивата крепост,
построена от тебе самия.

МОЯТА СТАЯ

Ето я стаята стара –
тихият кът на живота:
масата, столът, китарата –
всичките мои имоти…

Блъснат прозорец от вятъра,
звън на декори паднали…
Някакъв стих на стената.
Стих или хляб за гладните?

Стъпки от хиляди хора,
идвали и отминали,
истински колкото болест,
неизлечима завинаги…

Плуват из въздуха сякаш
думи, с които съм лъган…
Нежно разбивам вратата –
да проветря. И тръгвам.

ПРИЯТЕЛИ

(на Владо)

Запозна ни щастливият случай
под внезапния дъжд уморен.
Ти не знаеш какво ще научиш...
Забрави мойто име, Верлен!

Не разбра ли, че аз съм хлапака
на пияния кораб роден.
И така – аз не търсих Итака.
Търсих твоето рамо, Верлен.

Но отскоро стихът оживява,
вместо в теб – оживява във мен.
Застрашена е твоята слава.
И какво ще направиш, Верлен?

Не в жена ти душата си влюбих,
ала щом на живота сме в плен –
ще играем шегите му груби...
Зареди пистолета, Верлен!

Талантливо да стреляш се иска,
не оставяй врага си ранен.
Ние вече сме толкова близки.
Ти разбираш ли всичко, Верлен...

ПРОВИНЦИЯ

(“Бог високо, цар далеко...”)

Да отдам малко почит
на малкия град, ми се иска.
Днес няма да завъртя диска
на слънцето в една телефонна кабина.
Няма да хвърля ръкавица на времето...

Бавно крачи, размахал билетите,
срещу мен продавачът на щастие.
Каква лотария – да се сетиш,
че голямото слънце постепенно угасва.

Малко почит на малкия град да отдам...

Скоро с ножиците си тъмни
лястовици ще срежат лятото,
много злато по улички стръмни
ще изтече към реката...
Но какво от това?
На юмрука в гнездото
топлина ще опазя за няколко стиха.
Нека Богът и Царят си гледат живота –
сам ще слушам отляво сърцето си тихо.

УЛИЦАТА

Все по тази позната до втръсване улица.
Двупосочно движение, както в нечии мисли...
Преминават край тебе бивши сенки на влюбени
и чистачът след тях пепелта ще изчисти.

Нито време за сън. Нито време за басни.
Във часовника всяка секунда умира.
Раздавачът си спомня, че има нещастни,
и забравя така недопитата бира...

До кого да достигне, кого да зарадва
песента, излетяла навън от оградата?
Автобусът свисти като хвърлена брадва,
оглушали щурците остават без работа...

На кого да разкажеш за нещо в началото –
за въжето на бялата осова линия,
по което, наивно притиснат до тялото
на една от жените, и ти си преминал...

Тъжно. Старците само, смъртта си отсрочили,
пак се мъчат отсреща с клепачи ожулени
да отместят на слънцето тежката плоча,
зад която започват небесните улици.

РЕКАТА

Силна иде водата и горда се лее...
Виждам тъмни върби, потопени до кръста,
и баща ми, останал на двора да сее
с ножче в джоба си дини и пъпеши късни...

Виждам още пазача, който подпира
свойте дрипави мисли с помощта на тоягата
и в просъница даже в полето се взира –
сякаш някоя буца пръст ще избяга.

Колко смърт, колко кал и препречени тръни,
а Реката от чиста по-чиста минава.
Ромоли покрай нечие вечно безсъние,
трополи върху нечия преходна слава.

И отива надолу...Къде ли се влива?
Само спомен ли в моя живот ще остави?
На брега е Душата и тръпне страхлива.
Вътре крехкото Тяло се къпе – за здраве...

РАЗГОВОР С НЕЯ

Ние едва ли сме твоите гении,
греховете ни толкова бързо се трупат.
Ние...Ние просто сме преуморени
от проверки на кръвната група.

Ние вярваме само на този Асклепий,
който пръв новото си лекарство опитва.
Ние можем да сипем в косите си пепел,
без да вдигнем ръце за молитва.

Ние сме повече и от скакалците,
за чиито нашествия понякога слушаме.
Адски трудно раждат сълзи очите ни,
отмалели от взиране в сивите мушки...

Ние сме хората, безкрайно признателни
на бойците, незнайни слезли в земята.
И по имениците търсим старателно
най-хубавите имена за децата си...

Ние сме хората, които треперят
за съдбата си, за съдбата на внуците.
.....................................
Колко века са нужни, за да намерим
пътя към теб, рЕволюцийо?!

УЧАСТ

Родени сме след толкова години –
И Жътвата, и Празникът са минали.

На сухо място е прибрано Житото.
Реката се е върнала в коритото.

Отсечени са всички черни Корени.
Затворите изобщо са затворени.

Единствено Дъждът камшик размята
върху гърба оголен на Земята.

Как да повторим бащините подвизи –
пред нас: безбройни надлези и подлези.

Над нас – Дъга, извита като сабя.
Остава с нея да разрежем Хляба...

ПОЧТИ АПОКАЛИПТИЧНО

Златен цвят Слънцето уморено прибира,
после в хербария на Космоса ляга.
Хората кротко спят и дори не подозират,
че Апокалипсисът е вече на прага...

Те, горките, не знаят съня на пчелата,
която толкова време пази входа на кошера
и затова под танците на Луната,
вместо да им е весело – на тях им е лошо.

Но Пчеларят ще слезне веднъж от всемира
и глава ще надвеси над земната пита.
Той ще вземе меда, цяла вечност събиран,
след което ненужния кошер ще срита...

А когато се върне отново в Небето –
ще запретне до лактите свойте ръкави
и забравил за нашата мъртва планета,
други кошери някъде пак ще направи.

ТЕАТЪР

Вечна сцена пред нас, на която
се предлагат отрови, лекарства,
грешни колкото всичкото злато
на възкръснали някъде царства...

Твърде меки и лъскави ложи,
по които прилично сме свити.
Фарс! Но фарсът едва ли тревожи
битието на днешния зрител.

Боже, как ще дочакам да пламне
над вратите табелката “Изход” –
аз разбрах, че ме няма отдавна
в тази зала, защото не искам

и не мога в лъжи да потъвам.
Сбогом, нови поредни декори!
Някак смешно в килима се спъвам,
но когато вратата отворя,

вече знам – там, навън, ще ме чака
без случайни места, без билети,
най-добрият театър – на мрака.
И за “Изход” Луната ще свети...

РЕЛИГИЯ ОБИЧ

Омръзна ми със зъби стиснати
пред сянката си да вървя,
да преоткривам вечни истини
с нетрайните си сетива;
да казвам, че не се е случило
това, което с мене става,
че кучето се е научило
стопанина си да познава.
Сега усещам как душата ми
ще се взриви, подобно стих;
разбирам тези атентатори,
с които залъка делих...
Жените им познавам, даже
понякога ги поздравявам,
не мога друго да им кажа,
не искам друго да им давам.
Годините – неумолимите –
ми носят с пулса си насечен
понякога властта над римите...
Но друго ми е нужно вече.
Религия ми трябва – простичка –
да вярвам и да се пречистя,
докато още съм на острова,
Земя наречен, да помисля
как ще застана пред отвъдните
Пространственост и Безтегловност,
ако ли не с мечтите сбъднати –
поне без чувство за виновност.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

ТОПЛО - ГОРЕЩО - ОЛЕЛЕ...

СВЕТЛО БЪДЕЩЕ

Според пенсионната система,

ако внасям - пенсия ще взема!

Може и да стане… Но когато

сомалийци ги приемат в НАТО.


БАЛАДИЧНО

Не вярвам, че е жив Хаджи Димитър!

Безсмъртието става бизнес хитър.

Оттук нататък ще се пее в песните

за "Маргините", "Наглите" и "Бесните"...


БОЖЕ, КОЛКО МЪКА...

Звезда небесна се отчая от съдбата клета

и в езерото Ариана лично взе, че се удави,

защото беше си пропуснала и тя късмета -

поп-фолк звезда да стане в шоуто на Слави.