ОЧАКВАЙТЕ "ТУК НЯКЪДЕ ОТВЪД" - стиховидения

Н А Р К О З А

Най-после разберете добре:
АЗ СЪМ ДОБРЕ! Като пеленаче –
не ми се мре,
а ми се плаче…
Писна ми от палачи!
Амазонките с бели игли,
с черни списъци,
с кръстове алени
често идват неканени.
А АЗ СЪМ ДОБРЕ!
Вярвам – докторът не ще забрави
и когато умирам
да ми каже, че пращя от здраве.
Докторе, аз Ви разбирам,
но разберете и Вие –
някой в момента вие…
Някой чака На-деж-да-Та,
както кучето в мрака поглежда
и с верига на своята шия излъскана
чака да дойдат – макар и късно –
всички негови сити
спасители.

НО ЗА МЕН ДА ГОВОРИМ.
И за моята болка.
Температура ли? Колко?
Притчите имат ли температура?

КАЗВАШ… АЛЕРГИЯ, ДОКТОРЕ…
От ужилване. ПРОСТО
ТРЯБВА ДА СЕ ИЗВАДИ ЖИЛОТО.
Ще боли. Имайте сили.
Ах, докторе,
ще ме спасите ли?
Разбира се.
Трябват ни жители –
нали сме малка страна...
Отляво, докторе,
от тая
страна.
Нещо да искате?
Искам да зная
в коя от графите ме вписвате.
Нещо-то светва,
преобръща небето
и стаята,
стая,
ст…

ПООПРАВИХ СЕ.
СТРАШНОТО СВЪРШИ.
Различавам земята от покрива.
По библейски ръцете си бърше
с гръб към мен
и с лице в огледалото докторът.
За момент ще се срещнат очите ни.
Искам да питам, лечителю,
въпреки че въпросите Ви досаждат –
колко НАСЕКОМИ дневно се раждат,
колко ГРИЗАЧИ, колко ВЛЕЧУГИ,
колко НАШИ и колко ДРУГИ…
Всъщност, нека по-ясно говоря –
колко ХОРА?

ДОКТОРЕ, ЗАЩО МЪЛЧИТЕ?
Вие сте
компетентен,
аз… затова
и дойдох тук.
Иначе щях да блъсна вратите
И да отида с подкуп
ЕДНА ВРАТОВРЪЗКА
при последния селски ковач,
който от слънце до здрач
все се блъска
и блъска
с топли и нови
подкови
подковава коне.
Щях да падна на колене…
Него щях да попитам, но той
слуша само вълчия вой.
Той – босият – слуша жена си обута,
не знае какво е валута,
няма диплома, няма звание,
но добре си познава акраните,
вместо брадви стоманени –
свещници прави
от Земята запалена
много по-здрави,
много поздрави носи на синовете
и ДУШАТА му свети…

ДОКТОРЕ,
един ковач не разбира
от нетрайни статистики,
от безкрайни науки –
пие бира
и кара наслуки!
Затова питам Вас, докторе,
дневно КОЛКО ТАКИВА СЕ РАЖДАТ,
дето тайно и явно се готвят
както вървят зад гърба ти –
теб да блъснат в дълбокото,
ако водата им се размъти…

В КОРИДОРА
на някаква маса,
която не става
за връзване на хора,
видях листовка такава:
“Лято е – време на епидемии.
Затова своевременно,
граждани,
организирайте без забавяне
унищожаване
на мухи и комари,бълхи и гризачи!
Иначе…”

ИСКАХ ДА ПИТАМ, ДОКТОРЕ,
как се унищожават
хора, които живеят на завет,
как се убиват – с какви средства –
хора, които сънуват наследства,
хора оставили други без детства,
хора, дъгата превърнали в мрак…
Как?

БЯХ ДЕТЕ. СТАНАХ МЪЖ.
Ала нито веднъж
не дочух покрай мен да говорят,
да подмятат, да спорят
за мойте заслуги
мухи и комари, гризачи и други…

НИТО ВЕДНЪЖ, ДОКТОРЕ, НИТО ВЕДНЪЖ!

Мен ме е къпал дъжд,
в мен са говорили
чисти просторите,
мен ме жили
с осили
тревата
пробила земята,
мен ме хапе
капката, която капе...
И боли, но не толкова –
ДРУГА Е БОЛКАТА.

ПОМОГНЕТЕ МИ, ДОКТОРЕ!
Като куче душата ми вие
и сама си затяга веригата…
Няма смисъл да крием –
всичко, зидано в слепи епохи,
ще се срути за мигове.
Аз не искам да гледам как хората
по заповед се изповядват
пред юмруците-икони,
как блести и се спуска отгоре
Лунната брадва…
Аз не искам да правя поклони -
много дълго живяхме по клони…
Помогнете ми, докторе!
Малко искам – преди да изстина,
нека взема от хладната тъмна витрина,
дето смъртен не трябва да рови –
най-добрата от всички отрови.
Искам я – за хората – да ги предпазя
от наивната им омраза,
да ги науча
да обичат бездомните кучета…

“ДИАГНОЗА: АЛЕРГИЯ…”
Сам си знам диагнозата
Аз – кълбото от нерви
на живота сред прозата.
Не, не беше алергия.
Бяха някакви дяволи –
те спокоен не са ме оставяли,
те ми даваха силата,
те ме жилеха с жилото,
те при Вас ме изпратиха,
те стоят зад вратата…
Колко просто е, докторе.
Няма време за питане.
Вие имате питата,
но сега справедлив и тревожен –
в мене е ножът!
И не е за отровата думата.
Нищо няма оттука да взема.
Ах, отдавна продаден и купен
Ескулап на сегашното време,
отместете се малко, защото
за минута ми трябва бюрото Ви…

СЛЕД ТОВА СИ ОТИВАМ – ПРИ ХОРАТА –
да им кажа за тяхната болест.
И рецептата, дето им нося,
ще започва и свършва във стих.
В СТИХ СВОБОДЕН.

Тази кратка поема е от подготвената за печат нова книга с мои стиховидения. Търси се художник за оформлението на книгата!